"Винаги в мислите, винаги в сърцето"

от blog-a на MasterAIP, линк към post-a: "Винаги в мислите, винаги в сърцето"

Прочетох го цялото, съветвам и вие така да направите - едно от най-смислените, които съм срещал в блог-а на MasterAIP (без да се обижда ;) )

ето го и него, барабат с целия пост:

Още една история... оставям я така, както ми попадна - с правописните грешки, едно че нямам време да я редактирам, и второ - по добре да сложа оригинала, все пак се разбира за какво става дума...
***
...бях на училище имах ча по философия телефонът ми беше на масата в режим "без звук ...замиг оттеглих поглед от очителката и видях как екрана му светна непознат номер ми званеше ..казах си "ще почакат сега имам час "но номерът свънна 1, 2, 3 пъти ...учителката се смути...аз я помолих да изляза тя ме изгледа и с строг глас каза"излезеш ли сега излизаш до края на часът ."аз я изгледах краката ми поеха обратно към стола но телефонът ми звънна отново загледах учителката а след това и телефона затворих очи и побягнах на вън нещо ми подсказваше че трябва да изляза и да отговоря на обаждането...докато изляза телефона спря да звани...нямах ваъчер да звънна разтревожих сенезнаех кой ще ме търси толкова настоятелно минаха 5 минути forget everything"телефонът ми звънна .погледнах телефона о0о да беше непознатият номер...дигнах "ало да кой е на телефона кой ми звани кажете "тогава чух гласът на теодор не бях сигорна и попитах "теодор това ти ли си за какво ми званиш, какво има !" сърцето ми заби лудо нямах време да мисля седях вцепенена пред стаята и чаках отговор "ами незнам как да ти го кажа ами йордан е пребит в интензивното отделение е .краката ми се подкосиха клекнах до вратата "но0 как сигорно ли е защо какво е станало явно че ангелът който те пазеше беше отлитнал на някаде беше те за бравил както повечето твой приятели "хванали са го с голямо kоличество mery jane и кокаин...пребили са го ..аз бях вцепенена незнаех какво да кажа ..осетих как една сълза се стече по лицето ми ..единственото което можах да промълвя беше "в коя болница еами тук тук в общинската..влязах в стаята госпожата се развика "красимира какво ти казахне не немислех за нея проклинях деня и часът в който те обикнах .в главата ми се въртяха ужасни мисли как може да обичам един наркоман "звучи ужастно...но по ужастното.да това беше самата истина ..момичетата от класът ми попитаха какво става ..просто промълвих "някой можели да ми даде пари за автобуса моляви спешно е..за жалост беше почти вечер всеки си пазеше парите зада може да се прибере "разбирам няма проблеми .сабрах парите който имах "0о0 не неми достигат пари."пред очите ми мина автобуса който щеше да ме заведе до болницата в която сио0о да "сетих се влязах в училище и се затичах кам петия етаж .тичах ето я аз я виждах стаята на твоя приятел...който ти забрави .влязах вътре но от бързане се спрънах в един стол паднах всички ми се смяха аз станах и дигнах глава потърсих стоян с поглед ..всички се смееха той стана видя че плача"млакнете диваци ...краси какво има "той четеше всичко в очите ми ..аз само го погледнах разплаках се още повече той ме дръпна за раката и тръгнахме аз продължавах да плача "нямам пари краси ще трябва да вървим пеша д0бре няма проблеми само по бързо..а на теб кой ти каза какво е станало ..бях в час "тогава му разказах какво беше станало .стоян не можа да каже нищо познаваха се от малки деца .но той нямаше доверие на йордан както всички...данчо беше збравил всички свой приятели както постепено и те го забравиха ...на втория километър изварвян до болницата съм прпаднала ...сабудих се в една бяла стая ...отворих очи...бях обградено от малки деца .от тях излизаха кабели гледката беше ужастна чудех се дали и ти си така .до тебда е апаратът който те подържа да дишаш ...затичах се по коридорът ..потърсих рецепцията незнаех каде съм болницата беше като лабиринт за мен ..тичах по коридорите.завих на дясно по един голям коридор бял...по него имаше окачени снимки снимки на бебета .на тяхните майки и бащивървях по този коридор може би той беше най-дългия коридор от всички в цялата болница...когато стигнах края пред мен се откри една голяма врата а над нея имаше надпис"ИНТЕНЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ...започнах да треперя...на вратата пишеше "СТРОГО ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО НА ХОРА КОЙТО НЕСА ОТ ПЕРСОНАЛЪТ НА БОЛНИЦАТА ...вратата беше открехната и аз рещих да вляза вляхох в едно помешение в което имаше три врати .погледнах през първата беше празно...през втората беше празно помислих че съм объркала излязах но неще ме накара да се обърна с бавни крачки се приближих до третата врата ."о0о нееее ...там лежеше ти ..целия беше обезобразен нямаше траби по теб апаратът до теб беше изключен за миг се зарадвах казах си не е толкова зле ..една сестра мина покрай мен с думите "съжелявам ..мило момиче"зачудих се защо преди да мога да я попитам "но защо?" тя влезе при теб взе от гадеробът един чаршав .тогава аз влязах в стаята тя те зави постави чершафът на краката ти започна да го разгъва на горе трябваше да спре до твойте рамене ..но не тя неспря покри твойте черни очи тогава разбрах всичко апаратурата около теб ...думите на сестрата .тя завинаги покри теойте черни очи завинаги те бяха затворенивечно румените ти бузи бяха сини .топлите ти разце бяха студени ти беше студен ..теб те нямаше ...нямаше те преди нямаше те тогава нямаше и да те има никога вече ...стиснах раката ти .целунах устните ти и казах збогомтръгнах несе обърнах нете видях за последно ..в коридорътотново припаднах ...събудих се на 13 петък 13 ...три дни следкато за последно видях това което обичах била съм испаднала в кома с ставането .прочетох белешка от мама"мила аз съм до магазина стой спокойно след малко се връщам " до нея намерих още 13 белешки всеки ден мама ми е писала белешки ...с надеждата да се сабудя .станах обух се следите от сълзите ми още личаха по лицето ми ..взех пари от касичката ми...и тръгнах ...от нас до болницата имаше 40 минути път качих се в автобусът незнаех кой ден сме колко време беше минало...провървах отново онзи голям и дълъг коридох влязах пак при онези врати ..влязах в онази стая...в кояте те бях оставила но не теб те нямаше...незнаех какво е станало излязах .седнах пред болницата на една пеика .замислих се сигорно съм седяла 20 минути без да мръдна .станах бавно и тръгнах отново.но не към къщи а към едно скрито място място кадето ходихме двамата ...минах по пътеките по който двамата вървяхме .тогава пред мен се откри едно дърво на което беше написано "ДАЛЕКО ОТ ОЧИТЕ ДАЛЕКО ОТ СЪРЦЕТО ." а от доло с подпис ЙОРДАН-ЙОДАН.йодан ах...така ти викаха на теб всех едно стъкълце и под този надпис написах "винаги в мислите винаги в сърцетокрасимира-красинкателефонът ми звънна...аз дигнах с думите "йоди ти ли си как исках да си ти"какво мила аз съм мама каде си мила прибери се моля те мила каде си"прибирам се мамо нямам работа вън ще дойдеш ли да ме земеш от градинката на любовта "да мила еи сега мама идва ." мама дойде каза ми че трябва да отидем до леля ми .когато пристигнахме там ме чакаше камион с нашият бягаж местехме се ..заминах без да кажа на никой чао.минаха години .вече бях голямо момиче почти на осемнадесет имах сериозен приятел който с нищо неме караше да тъжа...който винаги имаше време за мен .и най-важното несе занимаваше с дрога ..но0 това не заличи следите от сълзите който пролях преди цели 4 години .върнах се в моя град с надеждата всичко да си бъде както преди ...първото нещо което направих е да отида до училището в което учих ..но него го нямаше вече бяха го закрили на негово място намерих дом за сираци .отидох до отсррещтната барачка с вслизането продавачката ме позна"краси мила здравей красавице я се погледни каква красива си станала .кажи какво искаш мила ." напазарувах сладки бонобони и други лакомства .влязах в домът за сираци...отвътре зградата беше съшата качих се на третия етаж с бавни крачки пристъпих към стаята в която учеше ти ..тя още беше калсна стая в нея учеха децата от 8 клас...с влизането погледът ми се заби в третия чин кадето седеше ти там видях едно момче с цигара зад ухото с красива усмивка .и красиви очи тогава осетих как сълзите ми се стичат това момче толкова много приличаше на теб ..то доиде де мен и ме попита"еи защо плачеш бе сладурано !" аз се засмях о0о той беше същия ласкател като теб .тогава погледнах в очите му се едно гледах твойте очи...казах всеми занеси ги на директорката и кажи че е дарение от мен момчето толкова се зарадва и се затича аз се провикнах "ей малкия как се казваш" той се обърна и с весел глас се провикна йордан викат ми йодан ..аз се вцепених заплаках още по силно...до мен застана едно момиче с кристално сини очи и руси коси .прегърна ме и каза "не е ли той толкова красиво момче, вярно не винаги е с мен но аз го обичам"аз отговорих да засмях се и казах трябва да тръгвам тръгнах .вървях моео старо учлище оставаше вс епо далеко от мен...тогава се обърнах видях я нея онова момиченце .беше на прозорецът и ме гледаше провикнах се еи малката кажи ми че несе казваш красимира .това исках в този момент "как позна да красимира се казвамно ти откаде знаеш да не познаваш мама а?" момичето ме гледаше с насълзени очиказах и не чух йодан ми каза .вървях и неможех да повярвам .каква случайност рещих да отида до нашето място щом стигнах пред мен се разтвори панорамата на един хотел...градинката на любовта беше превърната в хотел"зората на любовтатръгнах си странно беше пред хотелът имаше посадени храсти красиви с цветя но на еидня ъгал седеше сухо сърво без листа ..изсъхнало ..това сърво ми зааплича на онова дърво от преди 4 години .отидох до него...неможех да повярвам на очите си с годините надписите оставени от теб и от мен небяха се заличили сървото беше изсъхнало .зад мен дойде един мъж потупа ме по рамото и каза всеки се спира тук кой ли е написал тези надписи...отгодини това дърво е като паметник тукда виждам "тръгнах просто тръгнах неказах нищо .нямаше какво да кажа щом стигнах до домът ми и нещо ми подсказваше че трябва да отида до гробищата ..краката ми сами тръгнаха вървях из родния ми град вървях по умиците по който двамата вървяхме и сърцето ми биеше лудо както едно време ..потърсих те из безбройните гробове...и тогава съзрях твоята снимка издълбана на един красив черен мраморен паметник ..това беше твоят гроб тук беше останал ти ..завинаги ..завинаги беше затворил свойте очи .завинаги сърцето мибеше престанало да бие .нямаше те преди нямаше те тогава ..нямаше те и сега ..до паметникът имаше мраморна чашка отидох до нея зада запаля свещичкано вътре проблясна нещо бръкнах и искарах една гривничка раждясала тенекийка...но аз веднага я познах тази тенекийка беше последното купено нещо за мен...но ти така и неми я даде защото след като постави края ние не се виждахме .мислеше си че така ще е по лесно"далеко от очите далеко от сърцето " но ти така и неразбра "винаги в мислите винаги в сърцето трябваше да тръгвам ..погледнах твоята снимка снимката на четеринадесет годишното момче което обичах и още обичам усмихнато с онзи блясък в очите .просто казах "далеко от очите далеко от сърцето, завинаги в мислите завинаги в сърцето " тръгнах и несе обърнахслед 4 дни пойсках отново да си заминем .повече несе върнах в този град ожених се имам 3 деца 5 внуци и 2 правнуци сега съм на 87 години сърцето ми бие като на 14 годинишно дете...едно дете за което животът спря когато нейното момче издъхна ..едно дете .това беше животът ми след теб ..няма повече защото това писмо бе краят ..збогом моя любов дано се видим някога на онзи свят

последните думи на това писмо бяха "обичам те...моята обич ще лети през вечноста и ще остане вечна ."

от доло личаха следите от сълзите капали върху листът..

писмото беше сложено с плик за писма а вътре имаше кора от дърво на която беше издялкано с стъкло "далеко от очите далеко от сърцето, винаги с мислите винаги в сърцето "