на дъното на трапа, мадафака

дългите горещи нощи зараждат неописуеми зелени човечета, които ми говорят на уше, дърпат ме за косата или само ме галят по главата. Тази вечер ми дърпаха червата....

Полята бяха целите с рози осяти,
тъмнината бе далеч - спомен в тишината,
но гръм удари и изпепели цветята;
Светлината внезапно превърна се в мрак
и край с онзи розов свят - трак.
Няма как.


Писна ми да седя на дъното на трапа,
да се тровя вече няма смисъл, но пък няма и отплата,
не съм различен, но нямам място сред тълпата,
вдъхновен съм от Бедата, от тъгата в душата
и с воля в ръката ще се измъкна,
ще млъкна....


Даже трудно да е - ще си стъпя на краката;
Не ми липсва все още мисълта в главата;
Не познавам лично Сатаната,
на пук на всички ще се издигна над тревата -
BACK OFF ПЕДАЛ, преди да те заровя 3 м под земята...

Безусловно идва общата позната –
И по рамото потупва те:
„Здравей, Разплата!”


написах някъде между 4:3о и 7:оо